Щипка неизвестно вещество, което превръща думите в литература
Моторът на автобуса ръмжи равномерно и ме унася, но дрямката бяга от очите ми. Зад мен две жени оживено разговарят. Опитват се да надвикат бученето и ме карат да се заслушам. Всъщност говори едната, а другата реагира от време на време с „ах!“, „така ли?“, „ужас, ужас, колко неприятно“, после с “а-ха, а-ха!“ и с още цяла поредица междуметия, подходящи за случая. Изглежда е впечатлена, затова надавам ухо да чуя какво толкова разказва събеседничката й.
‒ И, разбираш ли, казала за мен, че съм грозна, тъпа и проста, нищо не съм умеела, не я е срам! Пък на мен, знаеш, всичко ми е под конец, банята блести, кухнята е винаги изрядна. Съседката все повтаря: „Цветанке, каква си чистница! Един път не съм заварила у теб нещо да не си е на мястото!“ Ама на! Завистница е тая, да знаеш, и усещам, че е хвърлила око на мъжа ми. Преди време му викам: „Стефане, новата, дето се нанесе у Петрови на квартира, не пропуска да те изгледа някак особено, като че ще те продава.“ А той се прави, че не е чул. Но не го оставям аз, продължих да му опявам как оная му се усмихва, та чак езикът ѝ се подава от начервената ѝ уста, сякаш живи хора е яла. И как неговите очи се въртят, та чак ще изхвръкнат от орбитите, а в мое присъствие се разсейва, не я бил забелязал. И накрая нахалникът му с нахалник ми вика: “Ако продължаваш с тия приказки, ще ме заинтересуваш, та наистина да отскоча да видя за какво става дума.“ И аз, ни така, ни така! А отвътре ми ври и кипи, сестро, ври и кипи! В чудо се видях какво да правя. И ето, снощи се прибра късно след полунощ. Това досега не е било! Не можах повече да мигна. Къде ходиш до това време, бе Стефане, викам, а той: с един приятел не се бяхме виждали двадесет години, та се заприказвахме. И кой е тоя приятел, питам. А той: нали двадесет години не сме се виждали, от къде ще го познаваш. От бившата махала при майка ми е. Ама сигурна съм, сестрице, че с оная е бил. Щото на мъжете само един поглед им дай, едно намигване, повече не им трябва. Веднага търчат да се запишат. Той Стефан, не беше такъв, ама знам ли го къде ходи и какво прави, докато е на работа. Пък що и той да не пробва онова, което щедро му се предлага. Да не е куц или сакат? Ох, на развод отива работата, сестро, на развод! Синът порасна, изнесе се, та вече какво ще задържи мъжа у дома? Загазих, сестрице, загазих!
‒ Глиненото гърне на брака рано или късно се пропуква ‒ намесва се най-после събеседничката, която досега охкаше и ахкаше. ‒ Няма какво да го мислиш толкова. Всички сме така, да не си само ти! Живот ли бе да го опишеш, така си е, Цветанке!
Главата започва да ме боли и затварям очи. Двете продължават да обсъждат Стефан дали е бил при оная или не е бил и какво ако все пак е бил.
Ето една житейска история, стара като света и известна до втръсване в своите безбройни вариации. И въпреки това не един писател би се изкушил да има някоя нейна версия в своите разкази и романи. Чела съм много такива. И се замислям дали всяка действителна житейска история, споделена в автобуса или на чаша вино, по телефона с колеги, приятели и съседи или в социалните мрежи, може да се превърне в литература.
Има нещо, което отличава обикновената история от художествената проза, и аз не знам какво точно. Нещо невидимо, непознато, несъзнавано и неразбрано, всички епитети, започващи с „не“ биха могли да го опишат. Странно вещество, чиято структура и състав са никому неизвестни. Появява се незнайно откъде някъде в пространството между мозъка и сърцето и ги обединява в странна симбиоза. Само щипка от него е достатъчна, за да превърне рисунката в изкуство и думите в литература.
Как се произвежда това вещество и от кого никой не знае. Но когато се е спотаило между кориците на книгата, веднага го усещаме, макар да не знаем с кое от сетивата си. Тази щипка неизвестна субстанция превръща обикновеното и баналното в интересно и необикновено. Прицелва се право в сърцето и дава криле на мисълта, въображението и мечтите, разплаква и състрадава, вдъхновява и въодушевява.
Весела Василия
