„Сидхарта“ Херман Хесе

„Сидхарта“ на швейцарския писател и Нобелов лауреат Херман Хесе, написана преди цял един век, е посветена на пътя на човека, на знанието, мъдростта и смисъла, който всеки от нас не престава да търси през своя земен живот. Книгата, макар и останала в сянката на великия роман на Хесе „Игра на стъклени топчета“, представя тези вечни теми по изключително ясен и разбираем начин и така докосва днешния читател дори още по-силно от неговите предшественици. Днес ние повече от всякога сме предизвикани да откриваме тайните на Вселената, на човешкото битие и съзнание, чиито врати все още са едва открехнати въпреки огромния скок на съвременните научни и технически достижения.

Сюжетът на книгата е организиран около търсенето на собствения път, мястото и предназначението в живота на главния герой Сидхарта. Като син на брамин, според кастовото разделение на индийското общество, той принадлежи към висшата каста на жреците. От малък старателно и упорито се подготвя да изпълнява задълженията, произтичащи от този социален статус. Изучава ритуалите и знанието на свещените писания и книги, но непрекъснато живее с усещането, че нещо важно му убягва. Светът наоколо му изглежда непонятен, учението на брамините – без връзка с реалността. Затова измолва от баща си благословията да тръгне по света да търси отговор на въпросите си.

Най-напред Сидхарта отива при саманите – индийски отшелници, водещи суров и аскетичен живот. Подлага се на строги пости, живее бос и гол, само с препаска през кръста, отрича плътта, жените, богатството и благополучието. Презира обикновеното човешко ежедневие, смята го за привидност, тленно и изпълнено с мъка и страдание. Целта му е да се освободи от желанията и мечтите си, от радостите и скърбите и вярва, че само така ще намери покой и великата тайна на битието ще му се открие. Сидхарта преминава през жестоки изпитания на плътта – подлага тялото си на изгарящо слънце и пороен дъжд, бичува го с тръни, причиняващи болезнени гнойни рани. Учи се да живее с малко въздух и да забавя ударите на сърцето си, да приема в душата животните и растенията, да подчинява чуждата воля на своята и да заповядва на останалите да вършат онова, което поиска. Постепенно умъртвява сетивата си, докато накрая осъзнава, че действията му водят единствено до бягство от собствения му Аз, от безсмислието на краткотрайното земно съществуване, а прозрението, към което се стреми, е все така недостижимо. Убеден е, че на земята човек не може да получи така мечтаната нирвана, крайната цел на човешкото съществуване.

Срещата с Гаутама Буда, духовният учител, успял да превъзмогне в себе си мъката на живота и да спре своето колело на прераждания, е друга основна стъпка от пътешествието на Сидхарта. Той изучава учението на Буда за света като съвършена вечна верига от причини и въздействия, неподвластна на случайността и боговете. Не е важно дали животът носи радост или страдание, добро или зло. Важно е само единството и обвързаността на всички неща, великото и малкото съществуват заедно. Сидхарта обаче разбира, че Пътят не се намира чрез учение, защото то не съдържа в себе си тайната на преживяването и просветлението. Последните две не могат да се представят с думи, както учението и знанието. Затова пожелава да напусне всички учители и учения и да върви сам към целите си. Разбира, че мъдростта на Буда му подарява обратно собственото му Аз, което той всъщност още не познава. Осъзнава, че знае много повече за света, отколкото за себе си, поради страха и бягството от това, което е той самият. Прекарвайки дълги години в търсене на божественото и безкрайното (Атман), той е изгубил себе си.

Така Сидхарта отново поема на път, но вече към собственото Аз. Като никога действителността започва да му се струва красива и вдъхновяваща. Осъзнава, че досега се е изживявал в различни роли – като жрец, брамин, отшелник или ученик, а сега съществува просто като Сидхарта. Вече търси не същността, а своето място в света и прави първите си самостоятелни крачки. Наблюдава с други очи безкрайните проявления на живота – слънцето, луната, животните, растенията, реките и чува гласа на собственото си сърце, което го повежда напред. Така попада при куртизанката Камала и опознава тайните на любовта; при търговеца, от когото научава да цени не парите, а приятелството и доверието на хората и да изпитва радост от общуването си с тях, независимо какви са те. Наблюдава и опознава човешките отношения, открива, че лъжата, притворството и използвачеството са еднакви както при бедните, така и при богатите. Вниманието му е обърнато изцяло към радостите и грижата за обикновените хора, които преди така дълбоко е презирал.

Постепенно опитва вкуса на богатството, страстта и могъществото. Живее в разкош, превръща се в съветник и ментор, обичан и уважаван от хората. Но постепенно губи способността си да чува гласа на собственото си сърце. Останал е само смътен спомен за него и за вечното му Аз, което не е тяло, нито съзнание, нито съзерцание или мисъл. Душата му става тежка и ленива, но така, опознавайки удоволствията на земния живот, той губи превъзходството, с което духовният човек гледа на останалите. Тогава сънува важен сън – посяга да докосне затворена в кафез птичка, но тя пада мъртва и той я изхвърля на боклука. Повече от всякога в него резонира безсмислието на собственото му съществуване и се чувства изтощен до край. Празен и отчаян, не успял да намери удовлетворение и покой, той започва да се смята за мъртвец, както птичката в съня му.

В това състояние на духа Сидхарта е на път да отнеме живота си в течащата наблизо дълбока река. Тогава от дълбините й се издига звукът ОМ и той се среща със собственото си вътрешно дете, което му дава сили. Отново преживява детството си, когато не притежавал, не знаел и не умеел нищо и макар косите му вече да са посивели, разбира, че трябва да започне отначало – уязвим, празен и глупав пред света. Вместо с мъка, това го изпълва с радост и смях. Осъзнава, че за да се превърне отново в дете и да стане свободен, е трябвало да премине през много глупост, пороци и отвращение. Така ще сложи край на ненавистта и упреците към себе си, към празния си безсмислен живот и сам ще изпита и преживее знанието, ще го превърне в част от себе си. Разбира, че вътре в него душата и духът са живи, умряло е горделивото му Аз, с което винаги се е борил. Разбира, че досега не е могъл да се чувства като дете, пълно с надежда и лишено от страхове, понеже са му пречили прекомерните знания, правила, ритуали и самоизтезания, а гладуването и самоотричането са били само начин да се възвеличи. Затова се е наложило да преживее могъществото и насладите, за да убие жреца и отшелника в себе си и да се върне там, от където е тръгнал – радостното и невинно, изпълнено с любов дете.

По-нататък срещата на Сидхарта с лодкаря Васудева също се оказва животопроменяща. Неук и обикновен човек, той се е научил да разбира езика и мъдрите послания на реката и на нейните неспокойни води, поради дългото си съжителство с нея. В книгата тя символизира подсъзнанието на човека и изследването на собствената сянка. Постепенно и Сидхарта усвоява това умение. Така разбира, че няма граници между него и природата, между минало и бъдеще, между предишните съществувания, настоящето и смъртта. Всичко е една река, един общ поток, който винаги е тук и сега на всяко място, от което човек го наблюдава. Научава, че този поток има хиляди лица, които всеки от нас притежава и може да преживее по всяко време – на крал, воин, птица, на страдащия и радостния. Осъзнава, че целта на човешкия живот е любовта към хората и света такива, каквито са. Само така може да се преживее единството, защото и копнежите, и воплите, и смехът на мъдреца, и викът на гнева, и стенанието на умиращия, и доброто, и злото – всичко е едно цяло, свързано и преплетено заедно и неразделно и съществува винаги тук и сега. В това се състои съвършенството на света, такъв е смисълът на вечния вселенски закон ОМ. Човекът никога не е изцяло светец или грешник, в него се съдържа безкрайното многообразие на Вселената. В потока на живота той престава да се бори със съдбата си и да страда, учи се да запазва в себе си всеки миг какъвто е, и да се радва, че е част  него, без да го сравнява със своите представи за съвършенство.

Така преди един век чрез трансформациите и мъдростта на главния герой Сидхарта Херман Хесе трасира жалоните в духовното търсене на човека. Те са заложени в любовта и единението с всичко и всички и в разбирането, че никой  не може да избегне страданието и да постигне истинско щастие, отделен от цялото или стремейки се да властва над останалите и да ги подчинява на собствените си възгледи и стремежи. Призванието на човека не е да променя света към съвършенство, а точно обратното. Светът е съвършен във всеки свой миг, защото грехът носи в себе си милостта, невръстното дете – старостта; всяко раждане – смъртта, всяка смърт – вечния живот.