Блог

Ракурси на ума

Дните се изнизват като мъниста от скъсана огърлица, сипят се около мен, но щом се обърна назад, не успявам да ги открия. Времето изтича като вода между пръстите, кара ме да се чувствам особено, сякаш съм вечна и непоклатима скала, около която всичко се мени – ври и кипи, бушува и се размества. Само мислите ми идват, скачат насам-натам и си отиват, без да оставят никаква следа. Една мисъл сменя друга и отлита в безпаметното пространство. Дали всъщност не потъват някъде в мен, за да отлежат и да се завърнат отново, облагородени от патината на времето? Може би там, на това мое специално място, се извършва някаква алхимия, която събира безбройните фрагменти и бавно отлива от тях причудливи конфигурации, за да ги върне отново в ума, непонятни и неразпознаваеми. Може би така се случва сътворението, зачеването на новото, което още с идването си остарява, защото вече е познато за ума и той обича да си играе с него. Моделира го отново и отново, оцветява го и го нюансира, докато не му омръзне и не го захвърли пак в лоното на забвението.

Неспирни са игрите на ума, а ние оставаме непоклатимите стожери, несломими гиганти насред неспирно движещата се реалност и препускащото време, с вечно чиста училищна дъска, готови за следващия урок. Урокът, който умът незабележимо е преработил и подредил, превърнал е в стабилна и неразделна част от нас, която незабелязано ни доизгражда и доразвива. Толкова бавно и незабележимо, че не успяваме да усетим промяната, също както не усещаме, че се движим заедно със Земята, описваща сложни движения около себе си и около Слънцето. В своето съзнание ние си оставаме непоклатимата скала, все по-непонятна и неразбрана от нас самите, а умът ни се рее в пространството и мислите ни потъват в безвремието. Такава е нашата човешка съдба.

 

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *