БЕГУНИ

БЕГУНИ

Олга Токарчук,  издателство ICU, 2019 г.

Една не лека за възприемане и разбиране и същевременно емоционална и дълбока книга, която задава ракурсите и светогледа на съвременния човек, разкрива мислите, действията и на психичните процеси, протичащи в него. Една неповторимо изваяна пъстра мозайка на съвременната цивилизация с нейните проблеми, болести, дефицити и недъзи, която дава отговор на най-често задавания днес въпрос – на къде вървим и на къде пътува светът. За прозренията и богатството на идеите, както и за уникалните литературни похвати и стил, на авторката на „Бегуни“ е присъдена Нобеловата награда за литература за 2018 г.

Романът не е забавно четиво, но метафоричното и иносказателно повествование доставя изумителна наслада за ума и широко поле за разгръщане на чувствата, които често сменят своя знак. Един роман, написан с болка за човека и обществата, които стават все по-самотни и затворени в себе си, въпреки че са обградени от всякъде със себеподобни. Един роман за пътуването на човека през живота, за неговите занимания, ценности, стремежи и желания, които вместо да го свързват с останалите, го правят още по-самотен и отчужден.

Романът изобилства от богатство на идеи, идеи за това накъде върви съвременното човечество, може ли човекът да избяга от себе си и от света, в който живее.  Нашето житейско пътуване представлява съвкупност от множество пътешествия, които съответстват на различните психични състояния, през които преминава съвременния човек. Той пътува, за да търси себе си, подгонен от непостоянството и несигурността, в които живее, обграден и запечатан в крепостните стени на своите защитни психични механизми, без които физически не би издържал. Той търси онази цялост, която животът не предлага. Днешният живот е просто низ от детайли, неясни сюжетни нишки, размити перспективи и недовършени истории. Авторката припомня сложността на човешкото същество, което не може да бъде изучено с въпросници и тестове, включително защото то се променя в това търсене на себе си, развива се и непрестанно се премества по житейската ос, а не може да бъде поставено в удобен предварително изработен калъф. Всъщност съвременният човек е един пътешественик и неговата психология също е такава.

По време на своето пътуване в живота човешкият Аз расте става все по-изразен и самостоятелен. В миналото той е бил ограничен от роли, обичаи, традиции и изисквания. Днес Азът анексира в себе си боговете, които в древността са били извън човека, недостъпни за него, и са управлявали живота му. Сега човешкото его ги е погълнало в себе си и им е отредило своите тъмни кътчета. Човешкото тяло побира всичко – разкази за герои, богове и зверове, растения и минерали. Днес говоренето за всичко измива греховете, премахва срама и падението.

Една от основните теми в романа е болестта на съвременния човек. Той е фрагментиран, непрестанно търси липсващите части от себе си и тази липса му причинява болка, каквато е фантомната болка от ампутирания, вече несъществуващ крайник. Човекът е болен и от компулсивно пристрастяване към най-ужасяващите събития на планетата – войни, епидемии и катастрофи, жадно поглъща всичко зловещо и унизително, което услужливите медии му поднасят. Парадоксът е, че той съжителства с тези събития спокойно, дистанциран от ужаса и жестокостта им, тъй като не се случват лично с него. Съвременният човек е привлечен от всичко развалено, недъгаво, разстроено и дефектно. Търси грешките в процеса на сътворението, обича проблемите, за които няма приемливи решения. Интересува го всичко, което се отклонява от нормата, от всичко чудовищно и отблъскващо, от изключението. Търси форми, които отричат симетрията, отхвърля сигурното и хармоничното, което му се струва скучно и банално. Днешните хора са преситени от информация и възприятия. Чрез срещата си с останалите пътешественици в хода на житейското си пътешествие те изучават своите нестандартни и непълноценни страни. В центъра на повествованието на романа е изчезващият, отсъстващият човек, създаден от променливостта, мобилността и илюзорността на съвременната цивилизация.

Олга Токарчук брилянтно разкрива основните характеристики на днешното време. От една страна то е кръгово, също като времето на уседналите племена и на земеделците. При него всяко събитие неотклонно се връща към началото си, животът се движи циклично, свива се и повтаря процеса на раждане, съзряване и смърт. Повтарят се сезоните, датите от календара, природният цикъл, както и етапите в нашият живот – раждане, юношество, младост, зрялост и старост. От другата страна днешното време е линейно, също като времето на номадите и търговците. То характеризира придвижването към определена цел и чрез него се измерват нарастването и напредъка. При този тип време моментите не се повтарят, всеки момент е различен и трябва да бъде изживян, да се използва мигът, който отминава безвъзвратно. Промяната е необратима и загубата и страданието от нея са нещо обикновено. Това линейно време е разтегнато, в него трудно се оцелява и то трябва да бъде разширено чрез крачки напред, назад и настрани, също като в танц, за да бъде запомнено.

И именно там, където линейното и кръговото време се пресичат в хода на човешкото пътуване е срещата на човека с Божественото – там, където са владенията на малко известния днес бог Кайрос, там, където се пресичат човешкото и Божественото време. „Където се пресичат време и място в момент, който се открива за кратко, за да се помести в него единствената, уникална, истинска и неповторима възможност. Това е точката, в която правата, тръгнала от никъде за никъде, се среща за миг с кръга.“

Времето на пътуващия обаче е не само линейно. То може да бъде съставено от много времена, навсякъде различни, така както часовете изчезват в летящия самолет, следобедите и вечерите се сливат в едно, както трескавото време в големите градове и ленивото време малките, слабонаселени места. Според психологията на пътешественика човешкият живот се състои от ситуации, които са еднакво важни, без да му придават непрекъснатост. Да попаднеш на точното време и място, значи да се възползваш от случая, да хванеш момента и да сърфираш със стечението на обстоятелствата, с капризите на съдбата. Тогава можеш да срещнеш голямата си любов, да ти провърви, да разбереш тайната, която всички искат да знаят, дори да се срещнеш със смъртта. Срещите по време на пътуване са срещи с различни идеи, вярвания, мисли и чувства.

Традиционната психология изучава човека в контекста на даденост, стабилност и неподвижност през призмата на неговото тяло, семейни връзки и обществени позиции и ни кара да зададем въпроса: съществува ли Азът извън човешките отношения? Докато психологията на пътешествието разглежда човека в движение, човека пътешественик, тръгващ от някъде и пристигащ някъде и може да ни даде много повече. Посоката на движението на човека се задава от желанията, но не и неговата цел. Крайната цел на човешкото пътуване е неясна фантазия, тя не може да бъде постигната, защото докато е жив, човекът е обречен да пътува към себе си, за да съществува. Целта е самият процес на стремеж към нещо, каквото и да е то.

Особено знаков за идеите, свързани със съдбата на съвременния човек, е разказът „Бегуни“, дал заглавието на романа. В центъра е главната героиня Анушка, най-обикновена жена, понесла с достойнство тежката си съдба да отглежда дете инвалид и един присъстващ телом и отсъстващ духом съпруг. Един ден тази примерна и старателна жена с чувство за дълг загърбва всичките си задължения и напуска дома си. Тя бяга от своя невъзможен живот, бяга от себе си, за да търси себе си. За двата дни отсъствие от дома, тя среща друга бегълка, скитница, която обитава подмолите на метрото и денем излиза на топло в коридорите, говори си сама на глас и всички я смятат за луда. Но думите й са послание към съвременния човек. Неговото спасение е в движението, казва лудата, защото този, който управлява света няма власт над него. Ако човекът спре, ще се превърне в кукла, пъстрата човешка душа ще се превърне в плоска душичка, изрязана от хартия, ще я заплашват болести и войни, докато не изгуби покой и не настъпи падението. Мислите на човека ще се сведат до маловажни неща и той ще се вълнува от незначителни събития – какво да купи, какво е по-евтино, каква е цената на бензина. Така всеки ден животът се превръща в наказание. Защото светът днес е в обятията на антихриста, добрият Бог е изгонен от света, а съсъдите с Божествена сила са разбити. Затова хората трябва да излязат от домовете си, да бягат, да зарежат всичко и да тръгнат на път, само така ще се спасят от клопките на злото. Всичко постоянно в този свят – държава, църква, правителства и домовете, регистрите, планирането, реда, всичко е на негово разположение. Който спре, ще се вкамени или ще бъде закарфичен като пеперуда и прикован към прага. Затова всички тирани и слуги на ада мразят и преследват номадите, създават мъртъв застинал ред, в който времето тече само привидно. Човекът не се развива, той е мъртъв още докато е жив, всичко е повтарящо се, еднакво. Авторката призовава човека да върви по пътя на себепознанието и така да опознава света, а това е движение напред, край на безсмисленото съществуване, сведено до прозаичните проблеми на бита. В буквален и преносен смисъл днешният човек се нуждае само от една раница на гръб, в която да носи своите таланти и способности, своите недостатъци, силни и слаби страни, всеки ден да научава нещо, да поставя под съмнение  онова, което знае, да отхвърля старото като запазва ценното от него и да прави място за новото. И главната героиня Анушка, тази отрудена най-обикновена жена, с безпомощно дете на ръце, се завръща  при него. Разбира кое е най-важното за нея в този момент – за съхрани един живот, защото животът е най-голямата ценност сам по себе си.

Авторката показва, че живеем във време, когато се ражда нов вид човек, човекът на развитието и себепознанието, човекът пионер, откривател и творец, а не онзи, когото управляват и чието развитие е поставено в рамките на онова, с което разполага. Новият световен човек е свободен да избира всяка секунда от живота си и да е отговорен за онова, което е избрал. Няма значение къде се намира, той просто е. Всички ние трябва да приемем предизвикателството на човека пътешественик и да се „подготвим за отвеждане към самолета“, за да започнем най-после или да продължим своето лично пътуване, чрез което всеки от нас да напише за вечността своята уникална лична история.

Романът е болка за изгубената самоличност на днешния човек, за бягството му от себе си и за завръщането към себе си, на което той е обречен. Но романът е и утвърждение на силата на живота такъв, какъвто е. Често забравяме, че в природата всъщност има не конкуренция и борба за надмощие на по-силния, а взаимно подпомагане на живите организми, взаимно отдаване един на друг, когато едните позволяват да бъдат употребени в полза на другите.

Весела Василия