Къде е хуманизмът?
Все по-често се питам къде е днес най-висшата ценност – хуманизмът, която човечеството е осмислило като неразделна част от своята природа още от зората на Ренесанса? Човеколюбието и човечността, светогледът, който поставя в центъра на битието човека с неговите таланти, достойнство, мисли и чувства, със способността си да реализира своя потенциал и да се развива. Човекът като същество свободно и независимо, което заема особено място в света, като личност – венец на Божественото творение. Животът му представлява висша ценност и трябва да бъде пазен и защитаван, независимо какви убеждения изповядва, каква е расата, полът, възрастта и професията му и неговата принадлежност към държава, група, народност.
Много още може да четем и разсъждаваме върху философските и идейните основи на хуманизма като културно-историческо явление, но не това е моята цел сега, когато виждам как хуманността в обществото се стопява с всеки изминал ден, заедно с присъщите й човешки качества: състрадание, милосърдие, съчувствие и прошка.
Векове наред човечеството пролива кръв в жестоки войни, подтикнати от алчността, агресията и желанието за власт на политици, управници и дори на цели народи, а в човешкото съзнание любовта към хората и към войните, в които се изтребват забележително количество човешки индивиди, съжителстват като деца, родени от една майка и един баща. Не правим изключение и сега, когато претенциите на човечеството, че е достигнало високи върхове в своето технологично и научно развитие и в превземането на Вселената, са повече от всякога. Войните не престават, макар част от човечеството да се смята за високо цивилизовано, да зове за безкористна и безусловна любов към човека, да поставя добронамереността и разбирането на другия в основата на своето развитие като личност. Всеки ден някъде по Земята масово умират хора от ръката на агресор.
Дори и в момента, когато войната отеква край границите на страната ни, множество гласове се издигат в нейна защита, заклеймяват и насърчават, оправдават, насъскват и обвиняват, но не агресора, а жертвите. Колко струва човешкият живот? Не струва нищо, щом целта оправдава средствата. И аргументите са железни – досега много хора са избити в различни войни и конфликти, а никой не им е съчувствал и не се е затрогнал от тяхната съдба. Защо да се трогваме сега?
Подобно радушно отношение към агресора е познато от ежедневието ни, от несекващото домашно насилие, което хиляди семейства търпят ежедневно и не могат да избягат от омагьосания кръг, създаван от насилника. Той държи в подчинение жертвите си и ловко да им вменява вина, като им внушава, че те сами са предизвикали насилието върху себе си. Те са тази, които са наранили и засегнали него, те са виновните за онова, което им се случва. И ако жертвата пожелае да се отърве от насилника си, той ловко използва нейната зависимост, била тя материална, емоционална или социална, за да й докаже, че без него тя е нула и не може да оцелее. А ако не успее, стоварва отгоре й цялата злоба на света, докато не я унищожи. И не само физически и психически, но и като й отнеме всичко ценно и важно за нея. Така насилникът с манипулации и заплахи поставя в зависимост и държи в постоянно подчинение по-слабия – поведение, изучено отдавна от психолози и изследователи. И въпреки това проблемът с насилието продължава да си остава социално значим в световен мащаб, въпреки усилията на правителства и институции. Защото обществото е безмълвно. То често остава безразлично към страданията на жертвата. Виновна е, смята то, щом не се е отървала от агресора си навреме, щом като е по-слаба не е преклонила глава. Такъв е животът казват, правото е на силния. Нещо повече, често в очите на обществото жертвата се припознава като измамник и манипулатор, който иска да навреди на агресора и затова заслужава участта си.
Ето защо днес отговорът на въпроса колко струва човешкият живот получава толкова различни отговори.
Изненадана съм колко хора, които искат да живеят и да се трудят в свободна страна и да вършат в ежедневието си добри дела, хора, които се смятат за милосърдни и великодушни, оправдават и насърчават агресора и обвиняват жертвата. Вината, смятат те, е определяща. Агресорът е в правото си да накаже виновния както намери за добре – като го постави в зависимост, като го лиши от свободно развитие и го принуди да прави това, което му заповяда, а в противен случай – да го унищожи.
Защо се получава така? Мисля, че разбирам защо. Тези хора поставят отношенията насилник-жертва върху плоскостта на престъплението и наказанието. Превръщат се в съдници на виновния, който в общественото съзнание винаги е по-слабият, онзи, който не успява да се защити и може лесно да бъде натикан в миша дупка. Хората обичат силните и успелите, на тях се прощават всички грехове. Никой не съди победителя.
Но когато крайният резултат е унищожаване на личността и достойнството на човека, на неговото здраве и живот, такива аргументи не важат. Когато масово се избиват хора, когато беззащитният е обречен на смърт, сме принудени да излезем от сферата на вината, от проблемите за престъплението и наказанието. Защото с унищожаването на човешки животи пред очите ни се извършва ново, много по-страшно престъпление. И други вършат и са вършили подобни престъпления, бързат да опонират поддръжниците на агресора. Злото е безгранично, казват, и щом се проявява, значи така е решил Бог, всичко ни е от Него. Жертвата заслужава участта си.
Цивилизационното развитие още преди векове е отрекло тази парадигма. А днес сме свидетели на нейното възраждане като нов-стар социален феномен – един Ренесанс, назад към средновековното мислене и действие, към идеята наместниците на Бог на Земята да раздават правосъдие в негово име, да убиват хиляди хора, за да властват над човешката личност и да я превърнат в свой послушен инструмент в преследване на собствените си цели. Мислене, масово споделяно за последен път преди повече от 80 години, довело до опита за избиване на цяла една нация и до най-кръвопролитната война в историята на човечеството.
Убедена съм, че всички тези хора, които днес оправдават агресора и осъждат жертвите му, смятат себе си за хуманни личности, способни винаги да се притекат на помощ на страдащите. Те събират дрехи и вещи, за да и ги дарят на бедните, изпращат им храна и средства, подават по някой лев на просяците, обичат благотворителността. За тях хуманността спира до тук. Чуждият живот им се струва нещо абстрактно и далечно, дори когато е поставен на карта.
Хуманизмът си отива. С него и нашата цивилизация. Може би не утре и не веднага, но скоро. Имаме ли време за един последен опит да му вдъхнем живот с нов Ренесанс, но Ренесанс на любовта към човека, която не търси благодарност и отплата, не търси вина и не раздава правосъдие, а е състрадание, милосърдие и вдъхновение?
Весела Василия
