Броеницата

Васил Пекунов, издателство „Факел“, София, 2022 г.

Книгата „Броеницата“ с подзаглавие „На попрището жизнено далеч отвъд средата“ веднага насочва читателя към жанровата си специфика. Автобиографичен роман, разгърнал през авторовата призма картините на социалната действителност у нас през годините на социализма, през прехода и демократичните промени, та до наши дни. Една катарзисна изповед, която изцелява не само автора, но и читателя, разгърнал страниците на тази невероятна книга.  

В нея оживяват раните и грапавините на живота на един 65 годишен мъж, който се връща назад във времето, за да изследва смело и честно себе си, своите избори и решения и онова, което стои зад тях. Защото миналото непрестанно чука на вратата на неговото поколение, изгубило себе си в промените, белязали края на стария и началото на новия век. Завидна е смелостта на автора да се обърне назад и да преживее отново това минало, да вземе от него онова, което му е свидно и ценно, и да продължи напред, за да изгради своята нова самоличност. Самоличността на мъдрия, смирен и осъзнат човек, на твореца, който не спира да се вдъхновява от живота такъв, какъвто е, без да губи своето ярко присъствие в него.

В тази книга авторът търси и събира разпилените парчета от себе си, иска да влее в душата си отново тяхната енергия, да върне мислите си назад и да се срещне пак с хората, с които е преживял събитията на живота си, големи и важни, малки и обикновени, но неповторими и единствено негови.

В книгата е пресъздадена драмата на мислещия човек, интелектуалецът от късния социализъм, който се чувства несвободен зад решетките на демагогията на тогавашното общество. То проповядва и изисква спазването на едни рамки, на една житейска философия за справедливост, равенство и свобода на личността, на правото й на развитие, а на практика я ограничава и преследва, когато тя дръзва да се изрази свободно и различно. Насърчава конформизма и послушанието, спира напредъка на умния и креативния и поощрява посредствеността, интригантството и угодничеството. Тази действителност, която мнозина сега издигат в култ и ронят сълзи за нейното възвръщане, всъщност се крепи на системата на привилегиите, далеч от идеите за равенство и справедливост. Така авторът пресъздава и обобщава чувствата и мислите на няколко поколения, живели при условията на този двоен стандарт, жертва на чудовищна демагогия и безперспективност. Поколения, живели със затворени сърца, но с чисти мисли и искрена вяра в доброто. И после крахът на илюзиите, че новото време ще е различно и ще донесе така мечтаното освобождение.

Авторът е използвал интересен похват. Вместо да започне своята ретроспекция от раждането си, както се прави обикновено, той я започва от настоящето и изследва как сегашният му Аз се е променял през годините назад, като завършва с благословените дни на детството, за да усети накрая неговия мощен терапевтичен ефект. Той потегля от несигурното си смирено днешно Аз през дебрите на разгневеното, бунтовно и потиснато Аз от вчера и накрая намира пристан в щастието на вътрешното си дете, за да излекува себе си чрез него.

Чрез връщането си в миналото писателят преживява отново етапите на своята вътрешна свобода. Показва колко труден и изстрадан е нейният път, миниран от външните условия, присъщи както на социализма, така и на последвалите я демократични години. Авторът изследва с любов, откровеност и старание свободата във всички аспекти на живота си: семейството, приятелите и близките си, професиите, които е упражнявал, за да открие и извади на показ своите вътрешни стопери, които всеки човек формира в себе си под влияние на външните фактори.

В книгата впечатляват размислите за българските национални герои Ботев и Левски, тези гении и колоси на духа, с които е белязана земята ни. Те примиряват авторовата тревожна и наранена душа с продължаващия да се огъва и робува на вътрешния си затвор днешен народ. Гениите са простили на своя народ, който не ги е последвал, а ги е предал и ги е изпратил на смърт. И  въпреки, че са останали неразбрани, необичани и хулени от своите съвременници, те не престават да го обичат и да страдат за него, жертват живота си с ясното съзнание, че това изисква времето от тях. С новото си оригинално осмисляне на героите на българската национална революция авторът ни преподава съвременен урок по патриотизъм: всеки от нас, който милее за народа и бъдещето му днес, е обречен да прости невежеството и робската му психика, еснафщината, безразличието, безпътното и безсмислено битие. Да прости и да го обича, за да го поведе.

Свидетели сме как авторът постепенно осъзнава връзката си с Бог, като единствената, способна да го спаси от затвора на Аза. Само с вярата в Бог човек става цялостен и завършен, само тогава той може истински да се завърне към себе си, да черпи сила и свобода от вътрешния си мир, а не да зависи от външните обстоятелства. Смисълът на живота опира не в идеологията и политиката, а във вярата в Бог. Вярата и неверието променят всичко у човека. С всяко от тях той живее два различни живота, става различно същество, и това важи не само за индивидите, а и за народите като цяло. Вярата не е голо приемане или отричане на Бог, казва писателят, тя е много повече, тя същностно променя човека.

„Броеницата“ на Васил Пекунов, освен литературното въздействие на един художествен и естетичен продукт от висока класа, ни дава познание и за самите нас, дава ни полет на духа и наслада, тя е терапия. Има целителна сила не само за своя автор, споделил така искрено и със завидно майсторство живота си с нас, но и за всеки читател, който съумее да я прочете със сърцето си и да я съпреживее с него.

Вървейки от сегашното време към миналото за финал на книгата си авторът е избрал за премине през магичните дни на детството си. Духовната плът на детството е същността, казва той, там хората оставят най-свидната част от себе си. Детството е свободната същност на човека, такъв, какъвто животът на земята не позволява да бъде постоянно. Спомените за безкрайните лета на детството се запазват в гените ни, в нашата ДНК. Именно те винаги дават усещането за безкрайна и щастлива свобода, стига човекът да обърне към тях.

И накрая идва ред на поуките и прозренията, които авторът ще отнесе със себе си в по-нататъшния си живот: да цени мига и да му се отдава, осъзнаване на преходността на човека и невъзможността да се запази нещо от него на земята. Остават само преживените с любов и радост моменти, нанизани на броеницата на живота без съжаление за несбъднатото. Остават благодарността и смирението, които е натрупал, докато е нанизвал зърната на броеницата. Книгата завършва с прозрението, че човек е един и цялостен, независимо какво е било или не е било в живота му и какво ще бъде нататък. Едно е нужно: да отхвърли непосилната  раница с вините, несправедливостта и гнева и да вземе най-важното, без което не може да се живее – Бог, свободата и смирението.

Весела Василия