Блог

Чинарите в нашите сърца

Седем чинара, седем братя с дебел сивкаво-бежов ствол, идеално гладък, на белезникави петна от белещата се фина кора, изпадала наоколо. В мързеливия следобед рехавата им сянка е истински оазис от благодат сред неумолимата юнска жега, извираща отвсякъде.

Един гълъб облита пространството и каца на плочника до мен. Клатушка се смешно по патешки, кълве невидими трохи и нечистотии и неуморно претърсва за огризки от храна, небрежно захвърлени от човешка ръка.

Седемте чинара, стожери на миналото и един гълъб, който се грижи да са изчиства дните ни, за да е светло бъдещето ни.

Как са се появили тези седем братя тук, в бетонното сърце на столицата? Стражи, останали отпреди векове да бранят това сърце от враговете му, нищо че сега то се е вкаменило и не усеща нищо, зазидано в каменните основи на новите времена. Времена, в които радостта бяга от човешките сърца, а разделението ги затваря в неумолимия свят на ума, който обича да ни казва кое е истина и кое лъжа, кое е добро и кое е лошо, на какво да се възхитим и какво да отхвърлим. Времена, които заключват сърцата на града и на неговите труженици с катинара на безчестието и ги залостват с резето на недоволството.

Защо гълъбите, тези Божи пратеници стоят в бетонното сърце на столицата, а не литнат при своите пернати побратими из китните гори с бистри потоци и дъхави треви?

 Седемте непоклатими братя растат и източват стволове към небето, разпростират все по-нашироко мъдрите си зелени корони. Изпълняват безпрекословно онова, заради което са дошли на този свят, тук, в сърцето на столицата; бранят миналото ни, защитават сърцето на града, докато един ден Бог не пожелае да ги освободи от дълга им. Гълъбите, тези крехки безпомощни създания, неуморно кълват нашите беди и неволи, нашия гняв, злоба и отчаяние, отнасят огризките, останали в сенчестите пространства на сърцата ни, за да имаме бъдеще, за да изгрее и утре слънцето за нас.

А ние, тружениците, както и създадените от нас градове, с всеки изминал ден все повече се отдалечаваме от дълга, с който сме дошли на земята; освобождаваме се с лека ръка от мисията да градим тухла по тухла, брънка по брънка, сантиметър по сантиметър чудото, наречено живот, живот смислен и осъзнат, пъстър и пълен с ухания, звуци, багри и слова. Освобождаваме се от дълга да чувстваме сърцето си да бие в синхрон с това на останалите. Освобождаваме се от дълга да търсим своите собствени пътеки, които, както в приказките, по един магичен начин се отварят само за нас. Все повече затъваме в чуждите пътища, пътища непроходими, пътища незнайни. Забравили сме себе си, искаме да бъдем други, такива, каквито новите времена с бетонни сърца изискват от нас.

А чинарите и гълъбите неуморно и неотклонно бранят и изчистват градовете и душите ни, за да помним миналото и да дочакаме бъдещето. Може би и ние един ден ще се научим да бъдем като тях: нашето настояще да обеднява миналото и бъдещето в едно и да станем истински творци на живота си.

P.S. Тези мисли се зародиха в главата ми, когато за първи път забелязах седемте чинара в парка на площад „Възраждане“ в София. Бях учудена и развълнувана. Оттук бе минавал пътят ми повече от 35 години и изобщо не ги бях забелязала. По-късно проверих в мрежата и узнах, че са от вида източен чинар, на възраст над 100 години и са високи над 16 метра. От 2011 г. са защитени  по Закона за биологичното разнообразие.

Какво бе учудването ми месец по-късно, когато се върнах за кратко в родния си град Враца и на улицата, на която бях израсла и живяла 19 години, забелязах същите чинари – стожери, наредени чинно в редица по протежението й, огромни, с високи стволове и разперени към небето корони. И то повече от седем. Очевидно са били тук през цялото ми детство, но не съм подозирала това. 

Още по-голяма бе изненадата ми, когато съвсем скоро из старата лонгозна флора в „Албена“ отново разпознах тези прекрасни дървета, много на брой, по-големи и по-малки. Чинарите, както и гълъбите, са били тук, в България през целия ми живот. 

Изненадана съм колко малко се вглеждаме в света около нас, как минаваме и отминаваме слепи, глухи и неми през живота си, без да се свържем с истински важните и ценните неща в него.

Един коментар

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.