Времеубежище

Георги Господинов, изд. „Жанет 45“, 2020 г.

„Времеубежище“ е знакова и емблематична, дори пророческа творба, която не се приема еднозначно от широката публика в България и именно това е едно от нейните големи достойнства. Това означава, че книгата е открила и докоснала живите рани на нашето съвремие, рани общонационални, народопсихологически и индивидуални, рани на разединение, рани от още неизживяното минало и несигурното бъдеще, клатещо все по-заплашително продънената лодка на средностатистическия българин.

Книгата е знакова и с това, че авторът улавя скритите нагласи на европейското общество и противоречията в обединена Европа, които все повече се превръщат в реална заплаха за общото ни европейско бъдеще. Не случайно Г. Господинов получи за „Времеубежище“ престижни литературни награди и завоюва признанието на водещата европейска и световна писателска общност.

Темата за миналото е в центъра на произведението. Чрез нейната философска и социално психологическа интерпретация авторът внушава своите прозрения, а с помощта на фантазния елемент и гротеската рисува живо и увлекателно битието, чувствата, желанията и стремежите на съвременния човек.

Главният герой Гаустин е натоварен с различни роли. Той е Висшето Аз на писателя, онази част, която го води по пътя на израстването му. Чрез експеримента го пренася в миналото, за да му покаже какво търси там днешното човечество. Гаустин е еманация на вечното бягство на човека от несправедливостта, на желанието му да промени света към добро. Той е и олицетворение на общочовешкото „Аз“, кара хората да се връщат в онази част от тяхното минало, в която се чувстват удобно и сигурно, но не защото това минало е било такова, а защото вече е известно и предвидимо.

Повишаващата се несигурност в съвременния свят, галопиращата експанзия на технологиите, бурното навлизане на млади образовани, устремени и бързо набиращи сила поколения в социалния живот, непрекъснатите промени в заобикалящата действителност, продължителните кризи и внезапните кратки възходи, всичко това повишава тревожността на съвременния човек и го кара да търси убежище в миналото. Да върне времето назад и да го фиксира там, където е всичко познато и преживяно, където няма нищо изключително, но ще получи глътка въздух.

Чрез създаването на фантазните клиники на миналото, където намират убежище хиляди европейци и дори хора от други континенти, авторът разкрива едно изключително важно, набиращо сили явление в нашата съвременност – парализирането на човешката креативност. Човекът е спрял да расте в духовен план и се е пристрастил към комфорта и контрола върху живота си.  Бойното поле на днешния човек е „между часовника и леглото“, а в тези клиники „времето е защитено“. Там живеят хора, които не се чувстват у дома си в настоящето и се страхуват от бъдещето. Времето е енергия и каптирането й в миналото означава спиране на човешкото развитие.

Затова днешното човечество е болно, болно от деменция, заради която забравя настоящето и си припомня неизживените и потиснатите страни на миналото. Образът на човечеството е нарисуван в тъмни краски като застинало в сигурността и удобството, в отминалите си преживявания, вярвайки, че щом е оцеляло, значи не всичко е било чак толкова зле. Изплуват само детството и младостта, когато човекът още е бил непосредствен и спонтанен, когато неговите млади клетки са били в буен растеж и той  е вярвал, че доброто предстои.

Темата за евтаназията изненадва, понеже на пръв поглед изглежда като чужда на повествованието, но е въведена, за да подсили размислите по тревожния обществен въпрос: Не е ли по-добре човек да умре, отколкото да живее безпаметен, без очи за настоящето, без вяра и перспектива. Тези страници от книгата ни връщат към безпътицата на днешния човек, далеч от Бог, далеч от себе си. Съвременният човек не приема болестите, нито  предизвикателствата на  настоящето като изпитание и израстване, а иска да ги забрави.

Човек познава себе си чрез своето настояще. А героите в романа нямат настояще, те живеят в миналото и искат бъдеще, което да му прилича. Те не познават себе си, защото са загубили  своята идентичност. Днешният човек е изгубил смисъла на живота си, целите си, претопил се е в агресивната външна среда и не иска да живее в настоящето. Той бяга от съвременността във времеубежището на миналото, където времето е защитено. Липсата на пряка реч в романа е един от начините за подсилване на напрегнатия вътрешен диалог на автора със самия себе си, с читателя и с обществото.

 Миналото притегля, притежава сила, която кара човека да се връща назад.

Старостта, когато човекът загубва паметта, удоволствията, сетивата, сърцето, физиката си и се превръща в Никой, е алегория на днешното вече остаряло човечество, загубило своя разум, сетивност и чувства. „Ядем време и произвеждаме минало“, казва авторът.

Чрез съживяването на „вируса“ на миналото алегорично са пресъздадени процесите в съвременните общества – събуждане на стари национални рефлекси, процеси на дезинтеграция и центробежност. „Нищото“, което зее в Европа, предизвиква желание за връщане в миналото. Чрез Референдума за миналото Европа избира минало, в което иска да живее, а то разделя, а не обединява. Свързано е с две световни войни и стотици по-малки, с памет за съюзи, империи и несъвместими народи. Тази пророческа алегория на автора само 2 години след издаване на книгата намира своето потвърждение в днешните разтърсващи планетата събития.

Писателят отделя специално внимание и на съвременните процеси и явления, които се зараждат и назряват у нас, в България. Днешните български нрави са пресъздадени с неповторимо чувство за хумор, който олекотява донякъде песимистичните и безрадостни мисли, когато четем тези страници. Авторът започва своето пътуване из страната като пътуване към себе си, иска да намери и събере парчета от своя Аз и да възстанови своята цялостност. Защото с времето човекът се раздробява на парчета, казва авторът, играе различни роли, разни аспекти на личността му вземат връх. Затова иска да разбере какъв е бил в миналото и да се познае чрез него. И той се връща на местата, където е бил като дете и където е пораснал. Това пътуване към себе си е изпъстрено със щрихи от народопсихологията на българина – наблюдател, а не участник в случващите се събития. 

Пресъздадени са настроенията в днешна България – копнежа по соца на 60-те и 70-те години на миналия век, умилението по времето на късното възраждане и Велика България, конфликтите и противопоставянето на 90-те. Авторът пътува през литературата на 20-те и 30-те, през терора и лагерите на 50-те, наблюдава връщането на идеологиите от миналото, поради липсата нова идеология днес.

Осмива режисирането на миналото и на политическите процеси в България и предвижда по блестящ начин събитията от 2021 г. – сблъсъци с полицията, провокации, режисиране и заснемане на сцени с цел разклащане и смяна на властта. Двигател на този процес са „режисьорите на социални проекти“ и „дилърите на минало“, които осигуряват и поддържат илюзията за минало и я продават на хората. Те създават и превръщат обществените нагласи в човешко поведение. Имат нужда да поддържат държавата слаба, защото тогава се открива тяхното поле на действие. Българският живот в книгата е сравнен с театър и възстановка на миналото, в което е въвлечено цялото българско общество. Миналото обаче е само за обикновените българи, но не и за силните на деня.

Авторът предугажда и други процеси в нашето общество – прекъсването на комуникацията, представена чрез липсата на връзка между лекари и пациенти, търговци и клиенти, между отделните професии и в семействата; превземането на медиите от борбата за минало и др.  

Въпреки многото страници, посветени на миналото и неговите предизвикателства, бъдещето е голямата, скрита между редовете тема на книгата. Изключително силно е посланието на автора, че днешното човечество е отправило поглед към миналото, защото не разбира настоящето и няма бъдеще. Но там, в сигурното и безопасно времеубежище, няма развитие и движение напред.