Литературен Салон

„СВЕТЪТ ОТ ВЧЕРА. Спомени на един европеец“ Стефан Цвайг

Издателство Аквариус, София, 2018 г.


След Умберто Еко, съвременник и познавач на новите европейски тенденции в политиката и културата на модерното общество и на неговия път към самопознание, някак естествено интересът ми се насочва към един друг европеец, живял и творил в края на 19 и първата половина на 20 век, съвременник на разцвета на европейската култура преди и след Първата световна война. Стефан Цвайг.


Познат предимно с романите, новелите и разказите си, една негова по-малко известна творба попада във фокуса на вниманието ми – „Светът от вчера“. Едно богато, изпъстрено с детайли и лични преживявания повествование за европейското общество в началото на миналия век, за възходите и паденията на европейския дух и пагубната роля на двете световни войни. За общественото развитие и за развитието на отделната личност, за емиграцията, полуемиграцията и изгнаничеството, които водят до загуба на идентичност дори у един космополит и отворен към света човек като Цвайг.


Това е последната книга на писателя, прекъсната от трагичия завършек на земния му път. Уморен от несретата и преследванията в емигрантския живот без паспорт, от невъзможността да изразява себе си на майчиния си език и безродието, на 23 02.1942 г. е намерен мъртъв заедно със съпругата си в малката им стая не далеч от Рио де Женейро, Бразилия.
В този контекст книгата предлага интересни щрихи към познанието за нашето общо минало и научените и пропуснати уроци, завещани от него. За двете световни войни и тяхната роля в живота на хората е изговорено и изписано много. Но творбата на Цвайг предлага един необичаен ракурс, пресъздавайки автентичните чувства и преживявания на високо ерудираната и културна личност на писателя космополит, мъчителното преживяване на безсилието му пред неизбежността на световните събития.


Най-съкровената цел, за която визионерът Цвайг работи през целия си съзнателен живот, е именно непоколебимата му вяра в мирното обединение на Европа като средство за разгръщане на общественото и индивидуалното съзнание на по-високо ниво и достигане до нови върхове в индустрията и културата. И това обединие наистина започна след Втората световна война и се разгърна в края на миналия век. Дотогава европейското общество бе обречено да преживее смразяващите ужаси на нечувано човешко насилие и унищожение, а Цвайг през цялото време предусеща и преживява тревогата и безнадеждността на онова, което предстои.
Творбата му е изключително ценна от гледна точка на самопознанието и самоосъзнаването на индивида и обществото днес. В днешния пълен с насилие и несвобода живот и непримиримо съперничество между индивиди и държави долавяме онази тревожност и отчаяние и разпознаваме агонията на мира, за които Цвайг така ярко картинно говори в книгата си. Ако я прочетем внимателно, ще забележим твърде много съвпадения, твърде много прилики между първите четиридесет години на 20 век и вече изминалите двадесет и една години от 21 век, които предизвикват съмнения и противоречиви размисли. Твърде познато ни се струва чувството на тревожност и безизходица в обществото от онова време, пасивно, съществуващо по инерция в клетката на своето отвоювано от живота пространство и наивно вярващо, че бурята ще отмине така внезапно, както е дошла.


Твърде познато ще ни се стори и днешното нашествие на емигранти с техните драматични, разкъсващи сърцето съдби, макар че сега техните потоци се движат в обратна посока. Ако по времето на Цвайг емигрантските вълни са били изцяло от европейци и евреи, бягащи от размирния европейски континент, то днес техните талази заливат заплашително сигурните и стабилни брегове на обединена Европа.


Писателят създава истински документ на епохата, в която живее. Той улавя пулса на своето съвремие и го насища с цялата палитра от чувства – радост, доволство, вдъхновено творчество, истинско приятелство и изблик на идеи, възторг, които прерастват в отчаяние, безнадежност, безпомощност, носталгия, липса на смисъл, дори възмущение и гняв.
Цвайг започва от „Светът на сигурността“, както той нарича годините преди Първата световна война. Това е светът на аристокрацията и все по-настойчиво заемащата своето място буржоазия с тяхната предвидимост, трайно установени порядки и чувство за комфорт. Време на разкрепостяване и напредък в науката, преход към индустриалното производство и увеличаване на общественото богатство, но и първите опити за защита на правата на пролетариата. Чувството за сигурност е издигнато във всеобщ човешки идеал, в скъпоценно благо. Време на културна експанзия, когато Виена се превръща в европейска столица на изкуствата не без активното участие на императорския двор, а театралното и музикалното изкуство са издигнати в култ. Време, когато старото враждува с новото, но успява да се впише в него по един естествен и плавен начин.
В спомените на Цвайг оживява училището от края на 19 век, приемано преди всичко като инструмент за възпитание на подрастващите за утвърждаване и подчинение на авторитетите в лицето на учителя, бащата, държавата. Заедно с това избуява и се развива и вкусът към културните събития на деня, към философията, литературата и поезията. За да се премине незабелязано към непримиримите, някак внезапно появили се съперничества, издълбали кървавите дири на Първата световна война и нейните чудовищни рожби: разделението на воюващи и живеещи под топлата стряха на дома, където животът тече по старому, на пламенно отричащи войната и насилието като начин на отношение между държави и народи и такива, които се съгласяват с него. Разтърсването на корените на вековните империи като Австро-Унгария и Русия, следвоенният хаос и нечуваната инфлация. Цялата тази обстановка кара писателя да се чувства отделен от своите духовни търсения, но подготвя почвата за успеха му, когато книгите му вече се продават в стотици хиляди, милионни тиражи.


Измамният десетгодишен мир (1924-1933) и мимолетните усещания за стабилност и възход бързо и стремително се давят в неусетно избуялата мътилка на националсоциализма. Крахът на тази краткотрайна илюзия за сигурен и предвидим живот, в който да разцъфти свободата и човешката креативност, унищожава едно цяло литературно поколение.
На страниците на книгата Цвайг ни оставя не само изключителен и ценен документ за живота на европейското общество в епохата на световните войни, но и за своето пътуване към себе си. Обществените възходи и падения му дават ценни уроци и предопределят развитието и литературните му успехи, а в много отношения – и личната му трагична съдба.
По време на пътуванията си из страните от европейския континент – Франция, Англия, Италия, Белгия, Холандия Цвайг чувства, че неговата личност ври и кипи, че тя е в процес на търсене и оформяне, че има възможност да изпробва силите, идеите и размислите си. Той винаги се чувства като човек в развитие, който има пред себе си безкрайно много време за още и още нови неща. У него се развива усещането за свобода и необвързаност към хора, вещи и ежедневен бит, такъв е и в отношенията си с жените. Учи се да цени истинските творци, като задълбочава гимназиалната си страст да създава колекции от автографи и вещи, принадлежали на изтъкнати музиканти, поети, писатели. Това го сродява с гениалното творчество на Майсторите – Рилке, Ромен Ролан, Максим Горки, Гьоте, Фройд, Ницше, Дикенс и Флобер, Бетховен, Лист, Вагнер. Изпитва към тях дълбоко чувство на възтогрг и преклонение, а с някои създава истински дълготрайни приятелства.

Тези контакти оформят вкуса му към стойностното в културата, към истинските ценности, към духовния свят. Те създават у писателя непоколебимото убеждение, че писането и издаването на книги трябва да следва не комерсиалната основа, а съдържанието и духовните им достойнства. Приятелството и общуването му с изтъкнати и изявени за времето си личности го учи да разпознава стойностното и винаги да поставя високо летвата, да изпитва неувереност дали се е приближил поне малко до тяхната висота. Така се откроява пословичната скромност на Цвайг, която е негова отличителна черта през целия му живот. И когато името му в Германия е зачеркнато заедно с имената на Томас Ман, Хайнрих Ман, Фройд, Айнщайн и др. той приема това като чест, че творчеството му е поставено наред с толкова гениални човешки умове, допринесли много за човечеството.


Във всяка страница от творбата си Цвайг обича да се вглежда в себе си, да анализира тогавашните си мисли и чувства, да търси техните източници. Като безукорен хуманист, в своите произведения той винаги симпатизира на ощетените от съдбата, а героичното у човека го привлича много по-малко. В биографичните си романи винаги изследва не успеха на личността, а нравственото й измерение. Застава на страната на страдащите, а не на тези, които причиняват страдание.
Един интересен и малко известен факт повдига леко завесата към корените на трагичната му съдба. Едни от първите му произведения са пиеси, които изпраща до прочути по онова време театри във Виена. Три от тях незабавно биват одобрени, като главните роли всеки път получават най-изявените актьори. Те веднага изразяват възторг от пиесата, беседват дълго с автора и старателно се подготвят за театралното представление. Но какъв малшанс! Поради различни лични причини, несвързани с личността на Цвайг, и тримата топ актьори намират смъртта си от различни болести непосредствено преди премиерата. Така ранният успех на Цвайг не се състои. Несъмнено, ако в драмите му бяха играли най-известните тогавашни театрали, неговият успех като писател и драматург е щял да бъде далеч по-бърз и бурен, но вероятно и по-незаслужен, както самият Цвайг осъзнава. Но така у него се загнездват отровните кълнове на чувството за вина, за безсилие и безпомощност, на обреченост, преследване и отхвърляне от съдбата, които се отразяват на по-нататъшния му житейски път. Същите чувства с пълна сила избуяват по-късно, когато споменът за войната отново надвисва над него с изнурените лица на войниците, майките в траур, ранените и сакатите, измъчените жени пред магазините и мисълта за ужаса, който предстои. Усещането, че неговата родина Европа е безвъзвратно разрушена и той е безсилен да стори нещо в нейна защита, не напуска писателя. Чувства се преследван безотечественик в една далечна страна, където няма от какво да се издържа, без приятели, лишен от възможността да твори на родния си език, от верните си читатели и без нито един екземпляр от книгите си и огромния си архив.
Написаното е само малка част от богатството на идеи и неповторимата атмосфера на „Светът от вчера“. Затова чета и препрочитам тази книга. Знанието за миналото е път към бъдещето, трасиран от такива недостижими извисени личности като Стефан Цвайг.

2 Коментари

  • Мая

    Благодарности, Весела. Наистина интересен анализ на „Светът от вчера. Спомени на един европеец“ на Стефан Цвайг (мемуарна книга, книга – завещание, едно от многото произведения на автора, издадени посмъртно). Искрено се радвам, че книгите му се превеждат на български, издават и преиздават. Дано годишнините му са повод за него да се говори повече, за да се чете и от по-младите поколения. Миналата (2021) година се навършиха 140 години от рождението на писателя (роден е на 24 ноември 1881 г. във Виена, през сребърния век на Австрия, в семейството на заможен фабрикант, съвсем млад е пропътувал всички континенти). На 22 февруари 2022 г. се навършват 80 години от смъртта му ( през 1942 г., в Бразилия, Стефан Цвайг и съпругата му слагат край на живота си).
    Първата книга на Цвайг, която прочетох 20-годишна, беше сборник новели, издаден на руски език. Подари ми я мой украински приятел (тогава украинците не се срамуваха да четат на руски). Още помня как ми беше подарена книгата. Приятелят ми я държеше и ми я подаде с такова благоговение, все едно че ми беше свалил звезда от небето. Толкова трудно беше да се намери произведение на Цвайг тогава. Краткият роман „Шахматна новела“ е последната книга на Цвайг, която прочетох преди месеци.
    Самоубийството на Цвайг остава мистерия, коментирана многократно. Той умира богат и известен писател, драматург, журналист, биограф. Заедно с любимата жена. В прекрасно кътче на планетата, което силно обича.
    През втората световна война отчаяние предизвиква не толкова физическата разруха на Европа, колкото духовното ѝ обезличаване.
    Разбирам го. Има моменти, когато искрено се срамувам, че съм представител на човешката раса. Уж и едните са човеци, а и другите са човеци. А едните искат да творят и съзидават, а други – да рушат и убиват.
    Според мен, Стефан Цвайг е решил, че неговият свят окончателно и безвъзвратно си е отишъл. Подчертавам – неговият свят. Защото планетата ни е обща, светът е един за всички, но всеки живее в своя си свят. Светът на всеки човек се определя от личния му живот, средата му, информацията, до която има достъп, способността му да обработва тази информация и да я пропусне през ума и сърцето, епохата, в която живее, местата и хората, които са оформили мирогледа му…, но и от неговите мечти и надежди, очаквания. Цвайг, като останалите хуманисти, силно е жадувал за мир и хармония, за красив и смислен живот за всички хора на планетата. Мечтаел е за обединена Европа.
    Светът му се е разбил като изпусната стъклена чаша, която не може да бъде залепена.
    Така в края на 20-и и началото на 21-и век (половин век след смъртта на Цвайг) се разби светът на много идеалисти романтици от 2 поколения, мечтали за социална справедливост.
    Интересното представяне на „Светът от вчера. Спомени на един европеец“ на Стефан Цвайг и паралелите, които прави Весела между началото на 19-и и началото на 20-и век ме убедиха да прочета книгата.
    Виртуалният литературен салон, създаден от нея, е много интересно място за обмен на идеи и за литературни запознанства. Благодаря!

    • Василия Весела

      Благодаря на Мая за интересната информация за Стефан Цвайг и за нейните чувства и мисли, свързани с неговия живот, творчество и трагична съдба. На фона на днешните тревожни и несигурни времена книгата му звучи наистина актуално. Аналогияте между първата половина на миналия век, изпълнена с агресия, несигурност и духовна разруха и нашето съвремие е осезаема. Процесите и явленията в обществото от времето на Цвайг съвсем не са минало; можем да ги разпознаем и сега, 70 години по-късно, макар и под едни по-различни, но достатъчно близки форми. Тази негова последна творба ни изпраща важни послания, послания за пагубната роля на социалния и културен упадък и бездуховността, които освобождават място за проявление на най-нехуманното и жестоко човешко поведение, за отнемането на свободата на личността, без която никой творец не може да съществува. Свободата, която е толкова важна днес за всеки от нас.

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.