Литературен Салон – Pape Satan Alepрe. Хроники на едно течно общество. Издателство „Колибри“, 2020 г. Умберто Еко
Бих искала да започна рубриката с един познат и много обичан от мен автор, в чиито произведения присъства всичко онова, от което ние днес се нуждаем: минало и бъдеще, философия и религия, ценности и аномия, истинно и магично. Това е Умберто Еко и последната негова книга, издадена на български език, която го характеризира по един различен начин. Тя ни представя Еко човека и съвременника, който улавя пулса на времето в кратките статии, съдържащи едва 2-3 страници с думи и публикувани регулярно в италианския седмичник „Еспресо” от 2000 г. до смъртта му през 2016 г. Те са събрани в сборника „Pape Satan Alepрe. Хроники на едно течно общество“.
Любопитно заглавие впрочем, което много точно отразява характера на нашето време с неговите изменчиви идеали и ценности като „преход от модерността към едно все още безименно настояще“. Еко разкрива своето отношение към него в емблематичното си есе „Течното общество“, публикувано през 2015 г., дало име на сборника и поставено в началото му. В разсъжденията си за него той се опира на трудовете на Бордони и Зигмунд Бауман, дал идеята за „течната модерност“, и на техния анализ на постмодернизма.
С какво се характеризират днешните времена? Според Еко – с криза на държавността, на партиите и идеологиите, на вярата в правораздавателните системи и с невъзможността отделният човек да се опре на ценности, свързани с неговите потребности и да се почувства както част от обществото. В течното общество разбирането за общност е в криза, а това води до нарастващ индивидуализъм.
„Всеки всекиму е опасен противник,“ казва Еко и тази липса на опорни точки размива обществото и го втечнява. В него властват две широко разпространени явления – показността на всяка цена и консуматорството, което Еко разбира като „една безцелна булимия“ и „оргия на желанията“ за придобиване на все нови и нови модни предмети, въпреки че излезлите от мода вършат не по-зле същата работа. Течното общество е общество на междуцарствието, на временните решения. За него са типични движенията на възмутените, които знаят какво не искат, но не знаят какво искат.
Ще оцелеем ли в съвременното течно общество? Отговорът на Еко е „да“, но само ако го разберем и така успеем да го надживеем. А това не е лесно; изисква нов подход, който да бъде зададен от политиците и интелигенцията, но те все още не осъзнават сериозността на явлението.
За всички тези и още много щрихи от съвременното течно, аморфно и изменчиво общество четем в есетата на Еко. Темите му са разнообразни – за процесите в съвременното образование, за настоящото проявление на религията и философията, за противоречивата роля на медиите. Особено ярки са ракурсите от нравите на политическия живот в Италия от ерата Берлускони, критичният поглед към изминалия 20 век и неговите постижения. Истински познавач на индивидуалното и неговата връзка с общественото, Еко изследва феномена на показността като една от негативните страни на търсенето на признание и разпознаваемост от съвременния човек, за да се чувства той напълно реализиран. Така Еко насочва вниманието към нееднозначността на част от обществените явления, които в съвременния свят размиват своите очертания, губят собствения си облик и съдържание и не рядко дори преминават в своята противоположност.
Не на последно място бих искала да спомена очарованието на изящния живителен хумор, който блика от страниците на книгата. Чрез него писателят до голяма степен илюстрира отношението си към съвременността: загриженост, търпение, утвърждаване и любов, примесени с деликатна насмешка към сенките на днешното общество. Затова бащинското отношение на Еко е ненатрапчиво и подкрепящо; то е много по-ценно от посочването с пръст, поучаването и назиданието.
Не трябва да отминаваме и великолепното несравнимо умение на писателя да стига до голямото и обществено значимото, до всеобхватната картина на днешната реалност, тръгвайки от един миниатюрен щрих, от един на пръв поглед частен случай. Може някои есета да ви се сторят прекалено тясно обвързани с италианската действителност, но един внимателен прочит неминуемо ни отвежда в днешната българска и не само българска действителност, за да се убедим, че казаното от Еко има общочовешко значение.
Тази книга е културен феномен. Кратките есета на Еко са ценни не толкова с познанието, което носят. Те са творби, трасиращи пътя към възвръщане и изява на творческата мощ на съвременния човек и са отправна точка за оцеляването му.
Тези и още много идеи, които бликат от страниците на сборника, можем да дикутираме в блога по-долу, което за мен ще бъде огромно удоволствие.
Весела Василия
